Впечатленията ми от конференцията ARC под патронажа на Джордан Питърсън

Етимологията на думата „култура“ се свежда до „почва, в която растем“.
Сиреч, подобно на всяка една земеделска култура, така и Homo Sapiens има нужда от правилна и подхранваща среда, която да превърне съществото-звяр – в човек.
Респективно най-очевидният стремеж на човешката цивилизация е да създаде ултимативно ефективната култура, която да роди хора с нужния за (пре)създаването на загубения „рай на земята“ капацитет. Това най-накрая би обединило хоризонтала и вертикала в имплозията на така нужния за всички човешки антагонистични идеи покой.
Текстът е наясно, че подобни мисли могат да звучат както по алхимичному интегриращо, така и по трансхуманистичному фрагментиращо. Все пак всички знаем – всяка утопия си има сянка. Така „рая на земята“ е дъщеря както на своя – така нужен ни, но отдавна изгубен – идеализъм, така и на мрачните си импулси още от митологичното Адамово време. Което означава, че в ДНК-то си тази идея поддържа неминуемата антагонистична динамика между реда и хаоса, чието цивилизационно проявление никога не е било „помирение“.
Уравнението се усложнява и от обстоятелството, че живеем в епоха, която буквално и метафорично (в чисто астрологичен смисъл) преминава под знака на въздуха. С други думи говорим за времена, в които идеите се овеществяват все по-трудно, но и времена от които можем да очакваме едно „тайно“ разкритие по отношение въздушния генезис на самите идеи.
Казвам „тайно“, защото доскоро всички сякаш познавахме съдържанието на тази „тайна“, но тъй като вече живеем в свят на байтове, а не на атоми, се налага да си ги припомняме по-често.